От 50-те години Истанбул се превръща в метрополия:през втората половина на XX век неговото население се увеличава десетократно.Аграрната култура на неговите жители контрастира с доминиращата имперска култура през 20-те години;тя не дава нов тласък на османската култура,но за сметка на това внася известно разнообразие.В това горнило на анадолския народ,въпреки приравняващата сила на якобинската еднаквост,зрее плодът на едно невероятно богатство на местните култури,размесени с донесените от вятъра на глобализацията звуци:музика от индийските филми и арабските песни,извор на вдъхновение за популярната музика:арабеска.Преселението от земеделските райони повежда милиони анадолски селяни към градските центрове и ги изправя пред нехармоничните търкания между традицията и модерността,между града и селото и дори между Изтока и Запада.Нито музиката,която са донесли със себе си,нито тази,която са заварили в градовете,може да облекчи мъките им или да ги утеши.Впрочем невъзможно е тези страдания и проблеми да не се отразят върху артистичните изяви,да не бъдат възпроизведени в тях.Така екзотизмът на ориенталското звучене на арабеска отвежда към някакво спасително "другаде",а текстовете изразяват отчаянието и желанието за бягство към една въображаема действителност.
Със своята тематика арабеската е всъщност много по-близка до гръцките рембетика от 20-те години,отколкото до традициите на анадолските ашък.Текстовете на ашък отстояват определени искания,докато,напротив,думите в арабеската са изтъкани от отчаяние,примирение и копнеж за бягство.В началото тази нова музика шокира застъпниците на старата градска култура;тя бива окачествена като реакционна,понеже е лишена от структурната прецизност и хармоничност за турската класическа и народна музика.Освен това тя носи явни следи от арабската музика,откъдето идва и названието "арабеск",дадено и от пресата.Интелектуалните течения презират нейните ритми и стихове и дълги години пречат на излъчването и по националното радио.За сметка на това популистите гледат положително на арабеската,тъй като нейните изпълнители се самоопределят като хора от народа,и виждат в това в този феномен формирането на масовата култура.
Днес често чуваме тази музика по радиото,а също и в т.н. долмуши (общи таксита) и в минибусовете,където тя е забранена по времето на военните.Човек може да я слуша в баровете на кварталите Аксарай и Тарлабашъ или в заведенията със съмнителна репутация в Истанбул.Има и концерти за арабеска,които се организират от Еминьоню в парка на двореца Топкапъ (Глюхане).Най-известните изпълнители са Ибрахим Татлъсес,Орхан Генджебай и Махсун Кармазъгюл.
Турската разновидност поптюрк (popturk) заема първа позиция.Слушат я навсякъде,непрестанно и често без ограничения в децибелите.Тя залива както радиостанциите,така и 268-те телевизионни канала.Не е нужно да казваме,Запада и набира своите поддръжници сред представителите на средните класи,любители на мобилни телефони,последна мода и на лъскави коли.Авторитетът на тази сфера без съмнение е Сезен Аксу,която не само пее,но и пише стихове за други изпълнители..Музика за таверните (музикални кафенета,в които свирят минималистични групи) в началото,поптюркът излиза на улицата,за да заплени народните маси благодарение на Таркан и Мустафа Сандал-един от неговите най-сериозни конкуренти.И двамата не пропускат да вмъкнат в изпълненията си звуците на лютнята и дарбуката,с цел да напомнят за ориенталските си пристрастия и може би да хвърлят мост между alla franca и alla turka.следва
